сряда, 2 ноември 2011 г.

секретарки и трамваи


Днес трябваше да взема едно уверение от училище, че 20-те часа на работа няма да ми навредят на ученето.
Това от агенцията за работа го искат, за да ми отпуснат още часове до края на годината.
Аз още от миналия петък обикалям различните отдели и постоянно ме препращат другаде, защото не са чували за такова уверение.
Днес уж стигнах до последната стая, но професора бил в отпуска.

От работа пиша и-мейл на секретарката на друг професор, който го замества този въпросния.
Секретарката ми отговаря да съм дошъл в приемното време на професора - днес следобяд или другата седмица. У бре, аз за какво съм ви. Да гледам докато се слага подписа ли !?
Аз пак й пиша, че ми трябва възможно най-скоро и дали не е възможно да ми го приготвят днес, а да мина утре само да си го взема. (сигурно е 2мин работа да го набере на компютъра)
Добре, че и писах. Оказа се, че трябвало едно листче с оценките ми до момента (това не разбрах каква му е връзката с уверението, което им искам).
Обаче аз да съм се свържел с тоя отдел, който прави тези справки да им кажа да го пратят към професора...
Е тая секретарка каква и е работата - да топли стола и да насрочва посещенията. (а ако бях чакал до следващата седмица и от тогава да започнат да ме размотават - дълга и широка.)

...
На път за работа, 3 спирки преди работата, трамвая спря и каза слизайте. Имало птп напред и не можело да продължи. Стоим, чакаме. Пристига следващия трамвай. Качваме се. Шофера пак - слизайте, трамвая обръща тук. И никой не ти казва колко време ще продължи тая работа. 30-40 мин стояхме. Накрая реших да се пробвам на стоп. Тя спирката се пада точно в началото на един мост преди Рейн. Отивам най-отпред на светофара. Питам първата жена дали може да ме закара 3 спирки напред. Клати глава, не може. Питам следващата, по-следващата. Никакъв успех. Сигурно са си мислели, че съм просяк и като ми чуят немския съвсем ме отрязват... или пък щото само на жени попадах.
Все пак си мислех, че като е в рамките на града и като им кажа за 2-3 спирки все някой ще ме качи... а и всички карат сами в колите... после защо има задръствания.

В този момент трамвая взе, че тръгна.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Отново първи работен ден

Днес започнах нова работа.

Много се радвам, че отново ще се занимавам с Java и по-специално с GUI Development на плъг-ини на Еклипс.
Оказа се, че далече не всичко ми е познато в тази област на Java-та, въпреки, че сме правили няколко такива проекта.
Фирмата се казва Fact и правят продукт за финансови операции... много интересно..





Колегите са готяни, бюрото голямо, офиса просторен (даже и баня има)!

Да ми е честита и доходна :)

П.П. пък и аз да съм им честит

сряда, 19 октомври 2011 г.

Мусака и ново-старо колело за рождения ден

Обичах си старото колело, не защото беше кой знае колко ново, скъпо или модерно. А защото си беше мое, защото беше едно от нещата, които първо си купих като пристигнах в Германия. Сам си го стегнах - фарове, гуми, кошница...
И си вървеше и не се разваляше.

За нещастие като се прибирах от България не го намерих там, където го бях оставил. Мислех си, че съм забравил къде точно го паркирах. Затова обиколих района обстойно... 4 пъти. Но, уви, нямаше го моето колело.

Вчера, ден преди рождения ми ден, бях на търг за ново-старо колело. Успях да спечеля едно. Дано да "изкара" повече от предшественика си.
Вчера тъкмо се чудех колко ли ще ми излезе да си купя кошница и вечерта намерих такава на релсите на влака. Толкова се зарадвах!







А на котлона се топли мусаката вече.

Малките неща, които ме правят щастлив.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Мили тате

16-ти Август, кацам на летище София. Цялото семейство ме посреща. Брат ми също се е прибрал. Празник!
Две седмици по-късно се прибираме от море и заварваме тати леко пожълтял. Мислехме, че е хепатит. Не му се ходеше в болница. Искаше да работи, ходеше в офиса и оправяше компютри. Чакахме един негов познат лекар да се прибере от чужбина да го прегледа. Лекарят обаче много се забави. Разбрах, че нещата са сериозни едва когато платихме на тати здравните осигуровки, за да влезе в болница за изследвания. Изследванията се забавиха. 4 дена чакахме, за да мине на скенер. След около седмица го изписаха с диагноза - няма нищо за опериране, петна по черния дроб... може би първичен тумор (или със съмнения за първичен тумор в дебелото черво). Е за какво бяха тези изследвания и скенери като накрая само предположения има, без точна диагноза.

Началото на Септември, заминаваме за София. Запазили сме час за преглед в онкологията. Оттам ни прехвърлиха в Пирогов за облекчаване на състоянието, защото болестта била в много напреднал стадий и не можела да се лекува. В Пирогов ни извика "лекуващият" лекар още на следващия ден.
"Ами... това е краят на една много лоша болест."
(Как ще е краят бе, казах си, та ние едва сега разбрахме за нея.)
"Можем единствено да облекчим състоянието. Ако евентуално се подобри малко може да изследваме дебелото черво и да предприемем нещо там."
(Какво да се подобри? До преди няколко дена сам караше колата до болницата в Стара Загора. А там защо не го изследваха за това черво... охххх какви са тези хора...)

След този разговор не можех да мисля за нищо. Защото всеки път като ми заработеше мозъка се проявяваха разни картинки пред съзнанието ми и винаги се стигаше до най-лошото. Затова не мислех за нищо. Гледах в празното. Надявах се на бялата лястовичка.

А той все още си беше добре. Малко отпаднал, но ставаше, разхождаше се, нервничеше на манджите, които му носехме (не бяха от най-вкусните, но бяха за негово добро).
След няколко дена отпадна значително. Трудно му беше ставането от леглото. Сестрите спряха да му дават храна (за да не ходи до тоалетна сигурно, защото някоя трябва да му помогне сигурно). Какво ти облекчаване на състоянието, няма кой да му помогне да го вдигне до тоалетната да отиде. В последствие разбрахме, че не му вливат всички лекарства, които лекарят ни караше да купуваме (едното беше по 100лв на ден, а бяха останали 3 в хладилника).

Положението ставаше все по-лошо и решихме да се прибираме в Стара Загора.
24.09.2011
Няколко часа след като се бяхме прибрали.
Умря си с отворени очи, защото му се живееше.
От колко време питаше кога ще се прибираме в Стара Загора. Само искаше да се прибере вкъщи, на неговото легло, в неговата стая...


Обвинявам всички! И ние сме виновни, че може би късно отидохме в болница. И в болницата са виновни, че го мотаеха с дни за пустия скенер. И сестрите са виновни, че знаят само да гледат телевизия и да вземат кръв. А най-виновни са тези по високите етажи. Каква е тази болест, която от 150 години я изследват и при всичкия напредък на технологии и наука да няма подобрение в излекуваемостта и смъртността. И как да има като се прилагат методите от преди век - хирургична намеса, лъчетерапия, химиотерапия, които много често убиват по-бързо болния или му причиняват допълнителни страдания. "Ами... това е краят на една много лоша болест. Медицината не казва нищо по въпроса."
Като не се лекува една болест, много ясно че ще се стигне до фаталния край... животните умират по този начин.

д-р Лайнъц Полина: "Всеки трябва да знае, че "войната с рака" е една голяма лъжа."

А той никога не беше боледувал. Ама никога! И за 2-3 месеца се свърши. В началото като поставиха диагнозата в Стара Загора си мислех, че имаме още поне 5-10години. В София си казвах поне 3 месеца още да издържи до Коледа... а се оказа, че и един месец нямаме...
Как може да се предпази човек срещу такова нещо!? Като в началото болестта е невидима, а след това ти казват, че медицината не казва нищо по въпроса.
Хората казват - рано или късно ще се стигне и до това... да, но защо толкова рано??

Мъчно ми е като пиша в минало време...














Мили тате, ще ми липсваш! .... Ужасно много!

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Най-добрата защита е нападението


А днес какъв интересен ден имах. Изпит. Ама то не какъв да е изпит, ами устен. И то не какъв да е устен, ами първият ми устен на немски език през живота.

Предметът - Verteilte & Föderierte Datenbanken. По-добре нямаше как да се подготвя. Бях изчел материала сигурно поне 10 /да десет/ пъти. Даскала ни беше предупредил да си изберем една тема любима с нея да започнем. Аз рекох да приложа стратегията "най-добрата защита е нападението" /многото игри на FIFA оказват влияние/. Затова си избрах от по-трудната част /частта Föderierte / тема. Като си я кажа даскала да си помисли, че другата не я знам и там да ме пита, но аз на другата бях бетон :)

5 минути преди изпита си говоря на ум - "Free my mind, free my mind"... но както при Нео, така и при мен не проработи. Отивам на изпита и даскала ми задава въпрос от тази тема да сравня две архитектури. А те общо бяха 5 или 6 /със схеми много объркващи/ и аз ги знаех само по реда им в учебника. Е нема такъв въпрос. Естествено се омотах... По средата се усетих, че говоря за грешната архитектура. Айде от начало. Стартирахме лошо.

Но след това всичко си изпях. Бетон простоооо! Даже на един въпрос ме пита нещо извън теорията
- Имаме различни видове партициониране на данните /хоризонтално по редове и вертикално по колони/, кога кое използваме?

Аз стоя, мисля половин минута и отсичам:
-"ми от приложенията, които се използват, анализ на заявките ще покаже кое повече се търси като информация, дали цели редове, или колони". Даскала - "мм правилно, точно така"

Крайна оценка 1.7 по немската система, 5.3 по българската. Основната причини да не е отличен е заради първата тема. А имаше теми, които въобще не ги засегнахме. А там бях още повече от бетон сигурен. Но имаше и някои други теми, които ми бяха мъгляви, добре че не се паднаха.
Лошото на устния изпит е че нямаш време да мислиш. Задават ти въпрос и трябва веднага да отговориш. Ако беше писмен - имаш време да помислиш, имаш време да се объркаш, после да се поправиш.

Въпреки това съм много доволен. И оценката е супер, и материала го схванах като идея /поради многото прочитания/, което не може да се каже за предишния предмет.

вторник, 18 януари 2011 г.

Frohes Neues

В превод - за мноо години!


Коледната ваканция в БГ беше изключително приятна... и мързелива :)
Точно това, от което имах нужда.
Семейните събирания по празниците винаги ме радват и успокояват, без значение какъв е празникът, важното е да сме всички вкъщи. И въпреки че пропуснах Бъдни Вечер този път, това не ни попречи да се съберем отново и да празнуваме като цяло семейство. Още повече, че на село бяха направили камината и стана в буквален и преносен смисъл "бащино огнище".
Малката (племеничката) е пораснала още повече. Освен, че ходи на училище вече, тя познава и часовника, а също и може да си завързва обувките сама. Последното е истинска забава да се наблюдава, тъй като си има нейн собствен начин на завързване на връзките :)
Спомням си аз като бях малък, всеки от моите връстници от училище си завързваше обувките по различен начин. Явно всяко дете си измисля за него си най-подходящите завързвания.

Естествено немксите дядо коледовци (чичо марти и чичо вихо) бяха подсигурили подаръци за малкото човече, което много им се зарадва.

Имаше и срещи с приятели. Това им е хубавото на празниците, че всички се прибират към вкъщи и не са затрупани от работа и ангажименти, така че може да се организира събиране на компанията. С някои се видяхме за малко, с други за още по-малко (в безпаметната за мен новогодишна вечер (прекалих с някои алкохоли...)), но пак беше весело.

След нова година повечето бързо заминаха към големия град София, я за да работят, я за нещо друго, брата и той започна да стяга багажите. Тъй като имах по-дълга ваканцийка, последната седмица беше доста скучна, но пък цял ден мързелуване (е и от време на време малко учене) ме заредиха доволно за новата година.

Хапнахме, пийнахме и хайде отново към немско.

Нова година нов късмет !