сряда, 26 октомври 2011 г.

Отново първи работен ден

Днес започнах нова работа.

Много се радвам, че отново ще се занимавам с Java и по-специално с GUI Development на плъг-ини на Еклипс.
Оказа се, че далече не всичко ми е познато в тази област на Java-та, въпреки, че сме правили няколко такива проекта.
Фирмата се казва Fact и правят продукт за финансови операции... много интересно..





Колегите са готяни, бюрото голямо, офиса просторен (даже и баня има)!

Да ми е честита и доходна :)

П.П. пък и аз да съм им честит

сряда, 19 октомври 2011 г.

Мусака и ново-старо колело за рождения ден

Обичах си старото колело, не защото беше кой знае колко ново, скъпо или модерно. А защото си беше мое, защото беше едно от нещата, които първо си купих като пристигнах в Германия. Сам си го стегнах - фарове, гуми, кошница...
И си вървеше и не се разваляше.

За нещастие като се прибирах от България не го намерих там, където го бях оставил. Мислех си, че съм забравил къде точно го паркирах. Затова обиколих района обстойно... 4 пъти. Но, уви, нямаше го моето колело.

Вчера, ден преди рождения ми ден, бях на търг за ново-старо колело. Успях да спечеля едно. Дано да "изкара" повече от предшественика си.
Вчера тъкмо се чудех колко ли ще ми излезе да си купя кошница и вечерта намерих такава на релсите на влака. Толкова се зарадвах!







А на котлона се топли мусаката вече.

Малките неща, които ме правят щастлив.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Мили тате

16-ти Август, кацам на летище София. Цялото семейство ме посреща. Брат ми също се е прибрал. Празник!
Две седмици по-късно се прибираме от море и заварваме тати леко пожълтял. Мислехме, че е хепатит. Не му се ходеше в болница. Искаше да работи, ходеше в офиса и оправяше компютри. Чакахме един негов познат лекар да се прибере от чужбина да го прегледа. Лекарят обаче много се забави. Разбрах, че нещата са сериозни едва когато платихме на тати здравните осигуровки, за да влезе в болница за изследвания. Изследванията се забавиха. 4 дена чакахме, за да мине на скенер. След около седмица го изписаха с диагноза - няма нищо за опериране, петна по черния дроб... може би първичен тумор (или със съмнения за първичен тумор в дебелото черво). Е за какво бяха тези изследвания и скенери като накрая само предположения има, без точна диагноза.

Началото на Септември, заминаваме за София. Запазили сме час за преглед в онкологията. Оттам ни прехвърлиха в Пирогов за облекчаване на състоянието, защото болестта била в много напреднал стадий и не можела да се лекува. В Пирогов ни извика "лекуващият" лекар още на следващия ден.
"Ами... това е краят на една много лоша болест."
(Как ще е краят бе, казах си, та ние едва сега разбрахме за нея.)
"Можем единствено да облекчим състоянието. Ако евентуално се подобри малко може да изследваме дебелото черво и да предприемем нещо там."
(Какво да се подобри? До преди няколко дена сам караше колата до болницата в Стара Загора. А там защо не го изследваха за това черво... охххх какви са тези хора...)

След този разговор не можех да мисля за нищо. Защото всеки път като ми заработеше мозъка се проявяваха разни картинки пред съзнанието ми и винаги се стигаше до най-лошото. Затова не мислех за нищо. Гледах в празното. Надявах се на бялата лястовичка.

А той все още си беше добре. Малко отпаднал, но ставаше, разхождаше се, нервничеше на манджите, които му носехме (не бяха от най-вкусните, но бяха за негово добро).
След няколко дена отпадна значително. Трудно му беше ставането от леглото. Сестрите спряха да му дават храна (за да не ходи до тоалетна сигурно, защото някоя трябва да му помогне сигурно). Какво ти облекчаване на състоянието, няма кой да му помогне да го вдигне до тоалетната да отиде. В последствие разбрахме, че не му вливат всички лекарства, които лекарят ни караше да купуваме (едното беше по 100лв на ден, а бяха останали 3 в хладилника).

Положението ставаше все по-лошо и решихме да се прибираме в Стара Загора.
24.09.2011
Няколко часа след като се бяхме прибрали.
Умря си с отворени очи, защото му се живееше.
От колко време питаше кога ще се прибираме в Стара Загора. Само искаше да се прибере вкъщи, на неговото легло, в неговата стая...


Обвинявам всички! И ние сме виновни, че може би късно отидохме в болница. И в болницата са виновни, че го мотаеха с дни за пустия скенер. И сестрите са виновни, че знаят само да гледат телевизия и да вземат кръв. А най-виновни са тези по високите етажи. Каква е тази болест, която от 150 години я изследват и при всичкия напредък на технологии и наука да няма подобрение в излекуваемостта и смъртността. И как да има като се прилагат методите от преди век - хирургична намеса, лъчетерапия, химиотерапия, които много често убиват по-бързо болния или му причиняват допълнителни страдания. "Ами... това е краят на една много лоша болест. Медицината не казва нищо по въпроса."
Като не се лекува една болест, много ясно че ще се стигне до фаталния край... животните умират по този начин.

д-р Лайнъц Полина: "Всеки трябва да знае, че "войната с рака" е една голяма лъжа."

А той никога не беше боледувал. Ама никога! И за 2-3 месеца се свърши. В началото като поставиха диагнозата в Стара Загора си мислех, че имаме още поне 5-10години. В София си казвах поне 3 месеца още да издържи до Коледа... а се оказа, че и един месец нямаме...
Как може да се предпази човек срещу такова нещо!? Като в началото болестта е невидима, а след това ти казват, че медицината не казва нищо по въпроса.
Хората казват - рано или късно ще се стигне и до това... да, но защо толкова рано??

Мъчно ми е като пиша в минало време...














Мили тате, ще ми липсваш! .... Ужасно много!