вторник, 28 октомври 2008 г.

Синият лебед отлетя

След около година и половина събиране на прах най-накрая узпяхме да спазарим нашия алеко.

Честито на печелившите, а именно местните цигани. То не бяха пазарлъци, не бяха чудеса. Цената уговорен, отиваме при нотарис. Нотариуса си върши там работите и тия цигани като се сетиха да разпитват "ама каретата в ред ли са, бензин има ли, резервна гума има ли.... ". Аз само си вдигам раменете и казвам, че не знам, за да не разтурим работата. Естествено каретата бяха доста зле, бензин грам няма, за резервна гума и дума да не става :) Доста време почакахме, но накрая ни връчиха договора, дадохме им ключовете и дим да ни няма. С леля се позавъртяхме до една аптека уж циганите да си тръгнат да не се прибираме с тях, че пак ще мрънкат за нещо. Хващаме си бус 94 към Студентски град (да си прибера маздата да не да не им хареса москвича и да й направят нещо) и след две спирки познайте кой се качва.... - мда, същите мургави образи. Ебати късмета. През цялото време мислех тактики как да сляза от автобуса, да избързам, да запаля колата с мръсна газ преди те да са се домъкнали. А каква стана тя? Слизам аз (вече в Студентски град), оглеждам се да видя къда са циганите - а те вече дръпнали с 20-30м! Бързи бяха :) Аз ги следвам от разстояние и гледам дали ще се загледат в маздата. До колкото видях май не й обърнаха внимание. Пуснах безшумния режим на алармата, отключих, запалих ииии на задна беж да ме няма..... направо като по филмите...
Вечерта като се прибрах даже го нямаше моско пред блока. Как са го запалили с калпавия акумулатор не ми се мисли.


А сега малко предистория:
Алеко ни беше нещо като подарък за 18-ия или 19-ия рожден ден. Естествено с брат ми много се радвахме, че ще имаме собствено МПС. Хвълихме доста пот докато го приведем в що-годе свестен вид (това китосване, боядисване.... детска работа :)) След това кой като нас да ходи с кола до училище :) (нищо че пътя беше 15мин пеша) Естествено не спирахме на централния паркинг.... щото там имаше и мерцедеци, и баварци. Само когато бяхме с аудито :)

Винаги ще помня лятото на 2005, когато ходихме на море с моско. Лууууудото море стана с "таз малка количка, пък колко много хора в нея".





Денят не мина и без произшествия. Поредната кифла ми подпря количката отзад.. на равното... опашка от коли.... придвижваме се на полусъединител.... и изведнъж ТРЯССС! Добре, че беше лек удар и няма поражения. А тъпата кифла даже и не слезе от колата да се извини. Само си вдигна ръцете от волана и това беше. Много се нервя на такива индивиди. Дали им чисто нова кола, излъскана и айде големите шофьори. Да се научат да спират поне! Аман от кифли!

Радвам се, че най-накрая се отървахме от една тежест.... малко светлина в иначе кофти започналата седмица

сряда, 24 септември 2008 г.

Нагли ли са шофьорките

И още как!

Веднага подкрепям твърдението с доказателство.

Отиваме с Лили към НДК. Карам си аз по Симеоновско шосе. На кръстовощето с Н.Вапцаров лентите са 3 - една за надясно, една за напред и една за наляво. Та на това кръстовище редовно има тарикати, които те пререждат ту отляво, ту отдясно. Супер изнервящо!
Чакам си аз светофара и се оглеждам кой откъде ще се пререди. Както си чакахме, по едно време някой бибитка отдясно..... някаква ('някаква' може би е най-точното определение :)) госпожа / госпожица скръстила ръце в поза за молитва и иска да я пусна пред мен. Хм...
'да ама не позна' - рекох си аз. Веднага и посочих края на опашката (Опашката беше дълга към 500м, а тя се беше пръкнала най-отпред да я пускам пред мен... e няма как да стане). Тя нещо ме изгледа учудено и затова мръднах количката 20см напред, за да няма недоразбрали :)
Удоволствието ми беше пълно като видях, че и този зад мен също не я пусна.... уахахаха :) Само така!

вторник, 1 юли 2008 г.

Истории патешки....

Отново на път, отново с маздата и отново приключения :)

Действието се развива на около 20км от Стара Загора в посока Софията. Тъкмо се бях засилил доволно и гледам таблото, че е станало като коледна елхичка и почти вскичките му лампички са светнали. "Брех, какво стана, бомба ли падна", си викам. Отбих мигновено в аварийната лента и слязохме да гледаме какво става. Аз, Деян и Дими стоим и се пулим. 5 минути ни трябваха да открием Америка - ремака на водната помпа се откачил.

Звъня на баща ми - няма никой. Звъня на мама - никой. Звъня вкъщи (защото последно там ги оставих) - пак никой. Стоя и се ядосвам как пък един телефон няма да чуят.... а то каква била работата: баща ми слязъл да погледне колата нещо и не си взел телефона, мама влязла да се къпи пък. Звъним на Деян на баща му, той отива пред блока и разказва каква е хавата.
След което получихме инструкции да премерим дължината на ремака. Е да де ама с какво да премерим...пък то и кръгло на всичкото отгоре. След малко умувания и инжинерна мисъл от наша страна с помощта на един колан и лична карта премерихме че дължината на ремака е точно 11 лични карти :)

Опънахме аварийния тригълник и зачакахме. За около 30 мин преброхме 5-6 бентлита ... луда работа. През това време баща ми е изнамерил някакви стари ремаци с близка дължина с тази, която измерихме. И тръгват за към нас. По пътя виждат магазин за авточасти отворен.... в неделя ..... в 18 часа !!!! е кажете, че Господ не е българин и не кара мазда. (Магазинерката била забравила нещо и само отошла за малко да си го вземе). Пристигнаха, смениха ремака за 5мин и по живо по здраво.

Поуката от историята: Баща ми е голяма работа :)

сряда, 14 май 2008 г.

Как се спира само с ръчна?


Повярвайте ми не искате да ви се случва.

Вторник сутрин. Отивам на лекция и си карам зад 280.. Тъкмо да завия преди спирката да кача Поля в колата и ай да спра, ай да спра ама не спира...

С 3000 зора спрях по диагонал на уличката. Ужас си викам... шо стана !?

Дотътрих се до факултета. Имах едно предположение, къде може да е проблемът..... но уви не беше там където очаквах... Един майстор я гледа, говорих с друг..... мамка им и майстори само пари искат. Накрая се разбрахме баща ми да я види на другия ден. Аз трябваше само да я закарам до до блока. Изчаках до към 23 часа да понамали трафика... Справих се доста добре без грам спирачки.

Днес баща ми успя да изолира задните спирачки, така че да не изтича течност и си разменихме колите - той с маздата, аз с голфа. Who saved the day - тати saved the day :)
При добро стечение на обстоятелствата може би в неделя ще се срещнем някъде по средата на София и Стара Загора, за да си сменим колите пак :)

Най-якия....

тим билдинг..... може би защото е първият.

Приключенията започнаха още рано сутринта. Планът беше в 8 без 10 да сме пред офиса, за да можем благополучно в 8.00 да потеглим. Батко ви Марто какво прави, какво струва, как ги пресмята тия числа, че си нави алармата вместо за 6 и 50 на 7 и 50. Мда.... точно на време. Влязох бързо в едни гащи, грабнах сака и бегом към колата.
2 светофара на червено + един бордюр под гумата и заковах стрелките на часовника на 8.00. Луда работа.

Поспах си доволно в рейса и не усетих кога сме минали 200км. Започнахме веднага с игрите.
Първата беше планинско ориентиране. Разделихме се на три отбора, като всеки отбор получи карта и компас. Трябваше да събираме флагчета за време. "Рейнджъра" (аз така му виках на човека който организираше игрите) побърза да ни успокои, че сме пристигнали точно навреме, докато не е заваляло. Тичах напред-назад като муха без глава и нищо не намерих.... единствено накрая намерих 2-те ракии на другите два отбора, но се наложи да ги върна обратно... А да.... валя ни доста ....

Стана обедно време и седнахме под едни шатри. Хапнахме доволно, пийнахме доволно, намръзнахме доволно.

Мнозинството реши да пропуснем останалите игри и да се приберем в хотела на топло.
Какъв хотел....





Посрещна ни парата, издигаща се от минералния басейн. Само ни трябваше да си вземем ключове за стаите, където да си оставим багажите и право към басейна..... Няма такъв релакс :)
След 4 часа (след като бях подпухнал отвсякъде) реших, че мога да си видя стаята.

Вечерта имаше вечеря и бурни танци от страна на колежките :) чудно, чудно :)

На следващата сутрин се отправихме да поиграем още малко - пейнтбол.





Мноу яку стана. В гората, зад дърветата, май застрелях 3-ма :)

Не остана време за учебен процес, който беше предвиден, но какво пък, никой не се оплака. Обратно на рейса и към Софията....

петък, 22 февруари 2008 г.

Куките ме дебнат


Добър ден. Сержант "Забравих му името". Документите моля..
(от доста време не бях чувал тези думи)

ей викам си тия как успяха да ме спрат. Тъкмо тръгнах от работа за упражнение и хоп палката пред мен. Бях забравил да пусна фаровете през деня.... е то как да ги пусна като печеше слънце, както през средата на август на Маями биийч и нищо не виждах..

Бях в нарушение, спор няма и вече се бях примирил, че ще ми пишат акт. Провериха ми документите (докато ги вадех от един тефтер, сержанта видя, че си нося правилник за движение по пътищата и веднага ми го поиска, за да покаже страницата и реда :) ) и ме накараха да изляза, докато дойдат колегите им да ми пишат акт (тъй като бяха от тези наземните патрули, които си обикалят пеша). Обясниха ми, че ще ми пратят талона в Ст.Загора и след месец ще мога да си го взема. Аз им казах окей, не оспорвам.

Докато чакахме, най-често спряганото обръщение беше "ее Мартинчо"...."Мартинчо, как така без фарове, още само седмица остана..", "Мартично учиш ли, работиш ли", "Мартинчо къде живееш"....
След малко другия почна.. Мартинчо това, Мартинчо онова.. добре че се сдържах да не се пукна от смях.

След още малко единия пита другия:
-Дали да не му направим малък компромис на Мартинчо
-Еми както кажеш (каза другия)
-Заповядай (връчи ми документите), ще направим малък компромис този път.

Дали защото нямах други нарушения през изминалите 3 години или просто разбраха, че няма да им дам пари, минах на късмет между капките.... (просто нямах дребни в този момент, иначе можеше и да им изръся нещо.... шанс!)

Благодарих им и с мръсна газ към Уни-то ;)


P.S. според мен бяха разбрани хора

събота, 16 февруари 2008 г.

Пушенето е вредно

Все съм си мислел, че такива неща не могат да ми се случат..


Явно не е така щом за втори път ме пресрещат по 2 момчета вечерно време. Първия път се отървах само с потупване по рамото. Тогава въпросът беше 'кой е най-добрият отбор в България'. Предполагам очакваше да кажа Левски или ЦСКА, но не знаех на него кой отговор му трябва, за това му отвърнах 'Само Берое'. По живо по здраво се разделихме.

Не след дълго, а именно вчера, след дикотечна вечер се прибирах към вкъщи. По едно време почнах да дочуавм някакви шумове отзад и реших да засиля крачката си. Уви не помогна. Пак две момченца ме спират. Този път искат цигарка. (чудна работа второто момче му беше явно за духовен стимул, защото от него нямаше никакви реакции, сам не може да си поиска цигара). Реших пак да не създаавм конфронтации. Но на второто ми спокойно 'Нямам, не пуша' последва удар (някъде във врата е било, защото сега там го усещам). И пак по живо по здраво (е аз не бях много здраво...) се разделихме. След 50-ина крачки разстояние чуство на несправедливост и нервност изплува в мен, обърнах се и ги напсувах подобаващо (Ако бях 30 кила по-тъжък така хубаво щях да ги насмеля и да им покажа колко са 'велики'). Реших да не си играя със съдбата повече и затова спринтирах 200м до вкъщи. Повече не ги видях.
Нямам никакъв спомен как са изглеждали, но ако някой утре ми ги покаже с пръст няма и за секунда да се поколебая да натисна педала на гаста към тях. Тези хора трябва да бъдат блъскани по улиците!


Поуката от историята е : Пушенето е вредно!